фев 14 2007
Да даваш Любов…
Замисляли ли сте се колко е трудно напоследък да бъдеш човек? И колко малко от така наречените хора могат да дадат, и дават, нещо от себе си… Всеки очаква да вземе, но колко познавате, които са казвали „Искам да давам, дори и да не ми отвърнат със същото…”.
Помня как на няколко пъти дори бях порицавана, заради една моя толкова искрена реакция – да се извиня…
Сега е срамно да си верен – на себе си или на другите; сега е срамно да показваш чувствата си, привързаността, любовта си; сега е срамно да си възпитан, да си искрен или просто да искаш да бъдеш максимално коректен, спрямо хората, които те заобикалят…
И всеки живее сам, за себе си, затворен в своя собствен затвор от страхове и предразсъдъци.. И всеки е толкова самотен… Погледнете в очите на хората около вас – в автобуса, в училище, на работа, у дома… Самотата сякаш извира от тях... Всеки копнее за капчица любов, но и се страхува от нея, сякаш тя ще го нарани толкова силно, че той никога няма да може да преодолее липсата й… болката… И отново се затваря и отново предпочита да бъде самотен… Дали сам, или за предпочитане с поредния човек, с когото секса е „окей”, но не се чувства толкова обвързан… Странно е как някой може да нарича този затвор–„свобода”...
Не мога да лъжа, че и аз, като всички останали, изпитвам, и съм изпитвала, този страх и познавам ледените му пипала, както и чувството, когато обгърнат сърцето ти.. „О, да… Хубаво е... Студено… Тихо…. Нищо не чувствам”… Мисля, че чак сега осъзнавам какво е имал предвид Андерсен с неговата Снежна кралица и милия Кай, с, обгърнатото му в лед, сърце… Честно казано, предпочитам да съм като Герда:)
Защото винаги съм се питала за какво (ще) живея, ако не давам любов? Какъв е смисъла да прекарам някакви години на тази планета без да съм ѝ дала нищичко от себе си…? Да съществувам като паразит – да дишам въздуха ѝ, да замърсявам природата ѝ, да взема каквото мога от себеподобните си, без дори да се замисля как ще се почувстват и как ще им се отразят постъпките ми..
Ние, българите, пък и хората като цяло, се нуждаем от обич–болезнено, доколкото виждам… И не знам защо не казваме по-често на децата си, на сестрите и братятата си, на родителите си, на приятелите, на любимите, колко много ги обичаме… Обичта лекува, освобождава сърцето, прави ни щастливи и не е толкова страшна… Никак даже:)
Затова подарете усмивка, подарете прегръдка и (по)казвайте по-честичко на близките си, че ги обичате… Колкото и да бързате, колкото и да сте заети.. Намерете мъничко време:) Изискват се секунди… Дори и да не ви отвърнат със същото… А ако ви отвърнат, значи сте ги научили на нещо хубаво… Да дават любов:)
Не им позволявайте да забравят какво е…
Разтопете сърцата им:) Като Герда от приказката…
14 февруари 2007