ное 25 2003
За болката и цветовете
Празна съм от умора, жадна за сън.
Очите ме болят и почти се затварят. Чувствам как изтощението ме приласкава и ме моли да си полегна... да си почина малко от дългия ден, изпълнен с тревоги, но и с много хубави моменти. Не искам да си почивам от миговете щастие, но прекалената динамика още ме изтощава... Нервните хора ме изтощават. Аз си почивам в уютния си дом и предпочитам да избягвам сблъсъка с проблемите. Предпочитам да избягвам и нервните, черните хора.
Не преставам да се чудя защо в България хората не се усмихват, защо не се усмихват сърдечно и не повярват за миг, че от мрака има изход...
Винаги можеш да видиш светлина в тунела... стига да поискаш... Знам го... Пробвах го... Изпитах го... Действа... Гарантирам... Макар че понякога изглежда като реклама по телевизията...
Болката не може да е винаги същата. Не може да е винаги черна и сива. Има синя болка и червена болка... Има ярост в болката, има и чисто страдание. Моята е бяла... Толкова бяла, че понякога се размива... почти до прозрачна... И тогава не я виждам. Не я усещам и не мога да я докосна...
Дали човек не постига щастието, когато болката му се стори прозрачна?
Усмивката оцветява до бяло сърцето на болката... Усмивката я обезцветява... и обичта... Понякога ми е мъчно, че не мога да видя болката в истинските ѝ краски... сякаш толкова съм привикнала с нея, че ми липсва... Но не искам да я срещам отново... Защото знам, че срещна ли я... ще е по-страшна от всякога... и нетърпима... Забравила съм я... Забравих какво е да е черна... Защото прегърнах жълтото на слънцето, синьото на небето, зеленото на природата и червеното на любовта...
Приятелската обич е червена... наситена... като живота...
Може би съм прегърнала червеното нa живота...
И давам червено... Усмихвам се...
25 ноември 2003