My own darkness…

Моите пътища водят натам -
Към карнавала, пълен с игри.
Към лунапарка…
Към въртележките–маскен бал…
… въртим се, виждаш ли
как се въртим?
Дванайсет часът е -
Сваляйте маските!
Разбити сърца.
Кой? Къде? Кога?
Без значение!
Въртележката се върти
И ние, заедно с нея.
Защо никой не свали маската си?
Без значение!
Слънцето залезе.
Изгря Луната.
Ние играем!
Лудуваме! Бесуваме!
Опитваме колелото на късмета…
До тук ли водят
моите пътища?...
Без значение!

23 февруари 1998

Навън зимата, тиха, белоръка
снежни плетки доволно плете.
С юрганче меко, пухкаво
светът тя за миг ще облече.
Тя пее песни–снежнобели,
снежинки–ноти–по стъклото реди.
И чака спокойно, търпеливо
В прегръдката ѝ градът да заспи.

10 февруари 1998

Затворнически сън и в него обич,
чаша кафе и бучка захар...
Захарта горчи–кафето е сладко,
а обичта заспива под горите на съня...
Обичта се завива с корените на
кестена, шипката, ясена...
Завива се и с корените
на Сладострастието.
Обичта пие от страстта...
Обичта попива...
И чудно защо тя, Обичта,
се появява в съня на затворника,
облечен в зеброви одежди...
Кафето изстива...Захарта се топи...
А Обичта бди над нощния бриз,
чуващ се иззад стените на затвора...
Нощният бриз повяваше и
разказваше на затворника
За Обичта, за кафето и за захарта...
Кафето, Аз, го пия сутрин с
бучка захар, две или три...
Но затворникът пиеше кафе
само в съня си,
Пиеше и от Обичта...

8 Февруари 1998